Опасно е да си бъдем самодостатъчни

Напоследък сред жените битува една мантра, която всички неомъжени успешни дами на средна възраст (а и не само) си повтарят „аз съм си самодостатъчна“.

За какво ми е мъж, след когото да чистя, да гладя, да свалям дъската на тоалетната чиния и да гледам безинтересни мачове? След това изречение следват бурни аплодисменти от страна на женската глутница, шумно „наздраве“ и... прибиране вкъщи, в студеното легло.

Мъжете също преминават във фазата „самодостатъчен“ – наблюдавам мои приятели, ергени или разведени, които след 40 толкова са свикнали със собственото си същество и несъобразяване с някой друг, че съжителството само с егото им изглежда достатъчно.

Колко много песни на женски групи възпяват рефрени от рода на: „нямам нужда от мъж, за да бъда щастлива“, „сама ще си купувам каквото пожелая“ и още куп други феминистично-войнствени куплети, учещи ни на урока, че можем и сами.

Да, но не можем.

И не, че не можем, а не е така хубаво. Грешно е да се смята, че ти трябва половинка, само за да ти купува подаръци или да те прави щастлива.

По принцип правило номер едно на личното самоусъвършенстване е първо да бъдеш щастлив с това, което си и после да търсиш някого, с когото да споделиш това щастие.

Но идеята, че сме си „самодостатъчни“ винаги ме е шокирала. Аз не съм си самодостатъчна. Колкото и да работя по това да обичам и уважавам себе си и сама да постигам успехи, винаги съм имала и ще имам нужда от половинка. Да споделям, да разказвам, да усещам съпричастност, любов и топлина. Все неща, които няма как да си дадем сами.

Опасно е да се смята, че можем да си бъдем достатъчни сами на себе си. В свят, завладян от алиенация и анархия, имаме нужда да имаме нужда от някой друг.

Неслучайно в Ноевия ковчег всички животинки са били по двойки – не само, за да продължат съществуването на вида, но и защото всеки един има нужда от другар в живота.

И колкото и утопична да изглежда идеята това да бъдем самите ние, на практика никога не е така.

Ирина Белчева